Родна вяра - страница за българския езически мироглед

Статии

 

БЪЛГАРСКОТО ЕЗИЧЕСТВО - КАПИЩА, КУМИРИ И ЖРЕЦИ

Анчо Калоянов

Старобългарското езичество

Българското езичество почти два века (VII-IХ) осигурява мирогледната основа на обществения живот на Първото българско царство, но досегашното схващане, че покръстването е и завършителен етап при етногенетичния процес, задължаваше наличните сведения за езически практики и представи да бъдат определяни етнично (прабългарски или славянски). По същество този подход отричаше съществуването му като самостойно явление. Подобно е положението и с българската митология, но многобройните примери с текстове на обредни песни по цялото землище, християнизирани по един и същ модел, дават основание да се мисли, че още до покръстването тя е съществувала като система в ролята на метаезик, чрез който е бил улеснен процесът на консолидация между трите етнични съставки. Близостта между религия и митология позволява да допуснем същото и за българското езичество. Взаимоотношенията между тях не са изяснени достатъчно; приемам, че митът, третиран като факт на светоусещането, на емоционалното вживяване на човека в ритъма на вселената, за да се получи желаното ниво на доверие към нея, намира своя най-откровен изказ в етничните (езическите) религии. Съвместната уредба на светските дела в държавата несъмнено е способствала и изисквала сближаването на видимите форми на религиозния живот на пришълци и заварени, а то от своя страна е водело до формирането на сравнително единен празничен календар и на общи култови средища. От така формулираната изходна позиция ще направя опит да разгледам наличните сведения за видимата (представителната) страна на езичеството - капищата, кумирите и жреците, като оставям без внимание изповядваните култове.

По обясними причини можем да се доверим само на ограничен кръг писмени паметници: Отговорите на папа Николай, Беседа против богомилите на Презвитер Козма, Синодика на цар Борил и отчасти на Чудото с българина.1 Археологическите проучвания са твърде ценни, защото ни позволяват да видим езичеството отвътре, без помощта на коментатор, но като изключим култовите сгради и съоръжения в столицата Плиска или в близост до нея, редови езически светилища не са били изследвани системно. Твърде малко са използвани и данните от фолклора и от етнографията и една от целите на изложението по-нататък е да се защити целесъобразността на привеждането им в известност.

Трите думи "капище", "кумир" и "жрец", както и техните синоними "требище", "балван" и "влъхва", чрез които се означават светилища, идоли и свещенослужители, предполагат отношения на взаимообвързаност в една определена социолингвистична ситуация в периода, предшестващ фиксирането на старобългарски език в писмени паметници. Тъкмо това обстоятелство не ни задължава категорично да обвързваме произхода на съответната дума с етничната принадлежност на означеното от нея. А оставането на изброените по-горе шест думи в езика ни чак до новобългарския му период, което за "капище" и "кумир" отбелязва проф. Веселин Бешевлиев в "Първобългарите"2, илюстрира органичното им присъствие в него и незаменяемостта им.

КАПИЩА. Названието "капищe" за езически храм - светилище отпреди покръстването - става известно от първите запазени преводи на свещените книги.3 В старобългарски думата е дошла от езика на Испериховите българи. Пак от преводите е известна думата "капь" в значение на "подобие, статуя", тъй че според наставката -ище "капище" означава място, където се намира статуя, макар да има случаи, в които тя се употребява и за идол: " капищата погански (са от) сребро и злато, уста имат, но не говорят (глаголят)" (Супрасълски сборник). Все пак наставката -ище показва продължителното й битие в езика на българските славяни, което ще да е резултат от съжителството между анти и прабългари. Думата се среща в Сказанието на Стефан Светогорец от ХV в., в ръкописни сборници със слова и поучения до най-късно време, позната е на Поп Пунчо4, който я пояснява с "елинска църква", а така също и на Стефан Захариев ("на един рът показват развалини от езическо капище, дето техните прадеди някогаж принасяли жрьтва по един жив елен, та и сега го наричат Еленина черкова").5

Останките от сгради с неизвестно предназначение от Плиска и Мадара се определят като капища.6 Те са почти с квадратен план, със стени, ориентирани по посоките на света, т.е. мястото на сградата бележи центъра на вселената в определен ден от годината (в момента на извършването на обредите), където минава космическата ос. Все същата старинна и по потекло езическа представа ни разкриват наши обредни песни, в които църквата се намира под едно дърво или от престола изниква дърво.

Спомен за съоръжения, подобни на капища, се пази в нашия песенен фолклор. Известната коледна песен за юнак-конник, който преследва сур елен със златни рога и сребърни уста, навярно има за основа жертвоприношение и някои от вариантите завършват със залавянето и посичането на елена във "вити стърги" или "платнен сарай" (дворец от платна). В позната по единствен запис, направен от Михаил Арнаудов, песен (СбНУ 38, с. 6, от Софийско) овчарче, за да завърне изгубено стадо, прибягва към едно твърде странно начинание - "на връх на Стара планина/ загради стърга каменна,/ нареди сребро столове,/ накачи сърма цадилки,/ нареди ведра ковани,/ па си застана край стърга,/ сас меден кавал засвири,/ сас златен званец задрънка", стадото му го зачува и идва, мома девица излиза, изнесла злато в паница и в златна чаша водица, закърмя го, а овца щерица (ялова) с жълтица на чело и безцен камък на гърло моли овчарчето да я убоде с малко ноженце, за да паднат три капки кръв; от трите капки кръв пламва ясен огън, от безценния камък изгрява звезда, която всички звезди надгрява, а финалът е още по-загадъчен - "цар си войници наслужи". В многобройни варианти на коледна песен предимно от източните краища лудо-младо съгражда сред зима по Коледа висок чардак, прави лък и стрела, с които, вместо да умери звезда в небето, прострелва мома. Специално внимание заслужава и кратка лирическа песен от Софийско (СбНУ 44, № 549): Янко гради златни самотвори двори, които при изгрев слънце сами се отварят, при залез сами се затварят, вътре е делия-девойка, която пее и води танец, приказвайки си, че се страхува не от царя, а от "милаго бога" - "кога гръми, да не ме загръми,/ кога треска, да ме не удари,/ кога сева, да не ме изгори". Както се разбира, "милият бог" е един езически гръмовержец. Връзката на градените от песенните герои съоръжения с някакви астрономически наблюдения личи по упоменаването на звезди и слънце.

В "Чудото с българина" вместо "капище" се появява "требище" - "и требищата (жертвениците) им разори". Едва ли става дума за два вида езически светилища (едните с идоли, а другите с жертвеници), доколкото в Отговорите на папа Николай идолопоклонството и жертвопринасянето се обединяват чрез едно място - отказалите се да приемат християнството "принасят жертва на идоли или пък свиват колене пред тях". От археологически находки са известни два типа жертвеници - преносими и издълбани в скала, които след Карел Шкорпил са познати предимно с името шарапташи (ИРАИК, с. 398-400). По време на студентски фолклорни експедиции в селища по долината на р. Русенски Лом бяха открити около петнадесетина такива съоръжения: в близост до шарапташа срещу средновековния град Червен има две свастики; до единия от намерените край село Чилнов - рунически знак, а при няколко - следи от дупки за колове и стълпове. Безспорно най-интересен е двойният жертвеник до Красен с две правоъгълни корита и две площадки - голяма и малка, оградени от изток със следи за седем кола в дъга и друга редица откъм юг, поради което може да се предположи, че са служили за определянето на дните и часовете, спазвани при жертвоприношенията. В близост до мястото има некропол от IХ век, в един гроб от който са намерени бойна брадва, юзда и стреме. Описаните жертвоприношения в Чудото с българина, вече осветени от свещеник - поп, на най-хубавия вол, десет овце и десет свине могат да се извършат именно на подобна като при Красен площадка, а това идва да покаже, че шарапташите са служили и след приемане на християнството и че тяхно продължение са оброчищата, най-ранните от които са датирани от началото на ХVI век. Димитър Маринов в "Народна вяра и религиозни народни обичаи" съобщава (с. 609, Суходол, Софийско) за обичай да се събира в един кюп кръвта на гергьовските агнета и на пренесения за общоселски курбан бик, който се отваря при задаването на застрашителни облаци, за да се гадае дали облакът е градоносен.

Все още пръснати по краеведски сборници са сведенията за т.нар. "еленски" или "елински" църкви, познати предимно в планински краища. Обикновено са на високи места около развалини на църкви, с оброчища, на които се принасят кръвни жертви (вол, агне) най-често на Илинден или Петровден. Свързани са с устойчива в своите варианти легенда за доброволна жертва на елен, който бил заменен с домашно животно поради неспазени правила за жертвоприношение. Известен е и топоним Елимска кукя от дарствената грамота на крал Стефан Душан за манастира Трескавец - "по пътя към Врачевец до Елимска къща (кукя)"7. Топонимът Врачевьць, обвързан с "елинска (езическа) къща", пък подсеща, че зад Църква Врачарница, Църква Марица, Църкви Тодорови в дивна гора Богданова, споменати в народните песни, стоят добре познати на някогашния средновековен българин езически култови средища.

КУМИРИ. Думата "кумир" от алано-осетински е преминала в старобългарски език чрез посредничеството на прабългарите.8 Най-ранната й поява е в Супрасълския сборник със значение 'идол', а от по-сетнешните паметници се среща в Беседа против богомилите и в Синодика на цар Борил. Докато Презвитер Козма повсеместно употребява "кумир", съставителят на Синодика при анатемата срещу иконоборците използва "идол", както е в гръцкия оригинал, а при друг случай превежда "идол" с "кумир" (същото място руският преводач превежда с "идол", въпреки че според М. Г. Попруженко е имал на разположение при превода от гръцки и българския текст). От контекста, в който Презвитер Козма използва думата "коумиръ", можем да установим какво означава: първо, те са антропоморфни изваяния от камък и дърво - "По-лоши ("горше") са от глухите и слепи кумири. Кумирите, понеже са от дърво и камък, нито виждат и чуват"; второ, на кумирите се покланят, в тяхна чест се извършват служби - "и едни подлъга да се кланят на кумири", "...идолослужене, магия, вражда...", "да се вардите от идолски треби". Наличието на кумири се потвърждава и от цитираното вече място от Отговорите на папа Николай ("принасят жертва на идоли или пък свиват колене пред тях"), а също така и от сведението за мраморен идол на богиня у българи езичници край Света гора Атонска от ХI век.9 Изрази или пословици като "ще играе дървен (железен) господ", "от всеки пън светец не се одялва", "ще те бия до медна бога" косвено потвърждават, че в периода на българското езичество по нашите земи е имало някакви статуи, изваяния, подобия.

От Симеоновия "Изборник" е известна още една дума със значение 'идол' - "балванъ", която се смята за прабългарска заемка в старобългарски език (БЕР 1, с. 29). В новобългарски "болван" значи 'буца пръст, грамаден камък' и е опазена в множество местни имена, пръснати по цялото землище. По сетнешното развитие на семантиката може да се допусне, че освен 'идол' като изваяние, дело на човешки ръце, "балванъ" е могло да означава и природен обект за поклонение, каквито могат да бъдат метеорити, обгорени от мълния стволове, пънове, каменни стълпове. В Тетевенска Стара планина е познат връх Булованя, а до него има седловина Попови гробове. Ролята на балван е имал навярно и съществуващият до началото на нашия век висок каменен стълп до капището на Мадара, както и многобройните Маркови камъни със следи от копитата на коня и кучето, при някои от които има шарапташи (Маркова трапеза при Чокоба, Сливенско, Марково корито при Кошов, Русенско, Марков камък, Грешният камък и Попът край Дерели, Карловско). Все към тоя тип обекти за поклонение ще трябва да отнесем мраморното кълбо до извор с росенова поляна, на която идвали болни през Русаля, за да чуят решението на самодивите, тъй като мястото било и самодивско хороигрище, под връх Гюргево кале до дн. село Ресен, Пазарджишко. Според Ст. Захариев върху мраморното кълбо, изкусно изработено, "от двете му страни са вдълбани по една ръка с отворени пръсти".10

ЖРЕЦИ. "Жрец" е дума, производна на старобълг. "жръти", 'принасям жертва' (БЕР 1, с. 554). За явно езическия характер на действието вж. у Презвитер Козма - "Кой не се радва (весели), като вижда кръстове да стоят по високите места, на които по-рано хората принасяха жертви на бесовете, като колеха своите синове и дъщери?". От същия глагол е и старобълг. "жрьтва", без съответствие в останалите славянски езици, а поради специфичността си и думата "жрец" рано изчезва. Пак у Презвитер Козма, в раздела, посветен на духовенството, "жрец" е употребена четирикратно, отнесена към християнските свещенослужители. Появата и изчезването на думата издава нещо твърде характерно за българската действителност, а именно, че до момента на превода на свещените книги е имало специално подготвени лица, които да принасят жертви.

Ролята на жреца като гадател ще да е била съществена (според питането на княз Борис "пред сражения да се съблюдават дни и часове, да се извършват заклинания, игри, песни и някакви гадания"). Гаданията и заклинанията съвкупно могат да се определят като "влъшба" или "влъхование" (в Беседата и в Синодика на цар Борил). В сборници от по-късно време се среща "волхование бесовское", с "влъхва" се сравнява Дяволът. Старобълг. "влъхвъ" със значение 'гадател' преминава в новобългарски като 'разбойник' (а в народна песен - "влъхварин- курварин" /БЕР 1, с. 160/). Развитието на семантиката на думата следва общия процес на обругаване на старата ценностна система на езичеството, както това се е получило при ругателното използване на "куче" и "гъска".

Думата е с неясен произход, но твърде е възможно "влъхвъ", "влъшба" и "влъхувание" да са свързани с българския шаманизъм. Вълчата образност при нашия шаманизъм, подсказана преди всичко от сведението на Лиутпранди за Боян, който се превръщал във вълк, намира своето потвърждение и във фолклора: "В гората вълци, а в село влъхва" (Слав., с. 106); пак Славейков (СбНУ 13, с. 196) съобщава за някой си дядо Въчар (според записвача името може и да е прякор), извършвал особени служби на връх Голак до пиянечкото село Разловци; в коледна песен от Бабово и Сваленик, Русенско, вълк е водач на коледари.

Българското езичество било победено, отхвърлено, преодоляно, но както това се е случило и при други народи, то се оказало доста жилаво и продължило да съществува успоредно с православието вече като "битово православие" или "православно езичество". Подпомогнала го и историческата съдба и по време на османското владичество дори редовият свещеник ставал проводник и узаконител на езически по същество практики. Навярно не само видение на ревностните служители на православната църква е описаната картина в сборник от слова на Теофан Рилски: Баба Друса и Горогледа баба Петка казват на поп Торно и на поп Мигно да запишат в кои празници не трябва да се работи (дванайсетте петъка, "мратини соуботи и четвъртъци, и влъчъски празници и роусалски, и горещници и с/ве/ти Герман"), а после събират много "прост народ", развращени и безбожници мъже, магьосници и бродници, възлизат на една могила, където поп Торно и поп Мигно "облекоха се в ризници и беззаконници поставиша закон".11

След върховия момент в развитието му в предхождащите покръстването десетилетия като самостойно явление в ролята на метаезик при консолидацията на трите етнични съставки българското езичество изживява процес на балканизация. Показателна е и посоката на промяната на названието "езичник, езически", което се използва в свещените книги. Предимно в неканоничните паметници се използва синонимът "поганик", "погани", който идва навярно от живия език ("погани дни" се наричат мръсните, некръстените дни от Коледа до Богоявление в Пиринския край, Родопите и Странджа, съществува и село с име Поганово). В Синодика на цар Борил вече срещаме вместо "езически" или "погански" - "елински служби". В богословски сборник от ХVI век, писан от Висарион Дебърски, срещу началото на слово от Григорий Палама: "И отново лютия и злоначинателен змей (змий) въздигна към нас своята глава, шепнейки супротивоположна истина:", а отдясно преписвачът е изписал пояснението си - "Елините говорят, че някъде имало воден змей (змия), звяр голям (велик):" 12 Засвидетелствано е още през ХVI век онова, което наши фолклористи и етнографи записват на терен и в наши дни за българските митологични представи за строежа на света, и то осъзнавано още тогава именно като езическа ("елинска") митология.

 

 

БЕЛЕЖКИ:

1. Използвал съм изданията: Попруженко М. Г. Козма Пресвитер, болгарский писатель Х века. [Български старини, кн. ХІІ]. С., 1936; Същият, Синодик царя Борила. Одесса, 1899. [обратно]

2. Бешевлиев В. Първобългарите. С., 1981, с. 79: "Забележително е, че в старобългарски и новобългарски език за идол се употребяват прабългарските думи балван и кумир". "И тук новобългарската дума капище за езическо светилище е от първобългарски произход". [обратно]

3. Львов А. С. Иноязычны влияния в лексике памятников старославянской письменности (тюркизмы). // Славянское языкознание. VII международны съезд славистов..., с. 211 - 228, където е направен преглед и на досегашните тълкувания. [обратно]

4. Гергова Ив. Поп Пунчо от село Мокреш - виден представител на нашата ранна възрожденска култура. // Регионални проучвания на българския фолклор, т. 1, с. 32. [обратно]

5. Захариев Ст. Географско-историко-статистическо описание на Татар-Пазарджишката кааза. С., 1973, с. 74. [обратно]

6. Ваклинов Ст. Формиране на старобългарската култура. С., 1977, с. 111; Овчаров Д. Прабългарските капища - произход и предназначение. // Векове, 1983, 2, с. 56 - 62. [обратно]

7. Илиев Ат. Българските предания за исполини, наречени елини, жидове и латини. // СбНУ 3, с. 189. [обратно]

8. Львов А. С. Цит. съч., с. 217. [обратно]

9. Герасимов Т. Сведения за един мраморен идол у българските славяни в Солунско. // Сборник в чест на акад. Ст. Романски. С., 1960, с. 557 - 561. [обратно]

10. Захариев Ст. Цит. съч., с. 78. [обратно]

11. Словото е цит. по: Ангелов Б. Ст. Съвременници на Паисий. Т. ІІ, С., 1964, с. 133.[обратно]

12. Кодов Хр. Опис на славянските ръкописи в библиотеката на БАН. С., 1969, с. 83. [обратно]

 

 

© Анчо Калоянов, 1990
© Издателство LiterNet, 06. 11. 2002


Текстът е публикуван В: А. Калоянов "Старобългарското езичество: Мит, религия и фолклор в картината за свят у българите, В. Т., 2000.
Текстът е публикуван В: Studia protobulgarica et mediavelia europensia: (В чест на проф. Веселин Бешевлиев). Велико Търново (ВТУ), 1993, с. 281- 288.

Четен на: Конференция в чест на 90-годишнината на чл.-кор. д-р Веселин Бешевлиев, Велико Търново, ВТУ, октомври 1990 г.

 


Используются технологии uCoz